Сърцето ми се скъса при вида на малкото телце, заровило личицето си в пясъка и вълните. До вчера вярвах, че това е позата на щастливия безметежен детски сън, който спяха децата ми. Днес знам, че е символа на едно безумие, заплашващо моралните и материални устои на света ни, такъв, какъвто го познавахме до сега.
Сладкият, невинният Айлян, братчето му Галип и клетата Захим. Да почиват в мир, Господи, и дано никой и никога не изпита болката на окаяния Абдуллах, който оцеля, за да погребе семейството си.
Не вярвам да има човек, останал непокрусен от зловещата трагедия, разиграла се на егейския бряг. И макар че смущаващи кадри на стотици лични драми  по европейските морета и пътища ни заливат от години, снимката на удавения Айлян направи немислимото. Нещо, за което отдавна мечтаехме, или с което безотговорно спекулирахме. Малкият ангел обедини Европа. Пред нелепата му смърт се смълчаха и онези, които приемаха, неразбирайки ставащото, и другите, които разбираха, но не приемаха идващата от Близкия изток и Северна Африка лавина.  Замълчаха и третите, избраните да знаят и могат, които не направиха нищо, за да се изкоренят причините, да се канализира и предотврати разрастването на пълзящата по цяла Европа човешка стихия. Смълчаха се и последният ксенофоб, и най-твърдият хейтър. Обединихме мъката си, болките и срамовете, надеждите и страховете си. Но това кратко смирение пред лицето на невинната изкупителна жертва на малодушието ни, е само миг затишие. Преди настъпването на нечуваното човешко разединение, което този път води след себе си непредвидими по размерите си социално-икономически, политически, духовни, културни, религиозни, морални и какви ли още не последици, които в крайна сметка ще променят завинаги общочовешкия облик на света и епохата, в които живеем.
Да, и аз, като всеки от вас, плача. Но факта, че отказвам да се спекулира с тази трагедия, отказа ми да променя личната си позиция и да не приема  вменяваната ми вина, доблестта да изкажа мнението си, не ме прави безчувствена, жестока или себична. Не съм по-малко майка, съпруга, гражданин, нито по-малко човек. Просто съм по-честна. Или може би по-глупава, въпреки че отдавна понятията, за жалост, са синоними.
Да, и моето сърце се скъса. И ще продължи да агонизира до момента, в който заобикалящият ме свят стане едно по-добро място за всички ни, или просто, се превърне в едно безопасно детско креватче. 
Но с мъдростта на опита, образованието, житейските уроци и годините, аз знам, че пътят към храма не е постлан с неолибералистични вайкания и псевдоинтелектуални кухи призиви за криворазбрано състрадание. Нито с поразяващи милиони животи оръжия, насилие и налагане на несвойствени държавни модели, съюзи и терор. Нито с алчност и корист, лъжа и арогантност.  Аз знам, че трябва да има друго решение. Нещо, изключващо гореспоменатите прийоми и многократно надхвърлящо ги като съдържание и резултат. Понякога почти го напипвам, макар и да не мога да го облека в правилните думи. Сигурна съм, че такива като мен са стотици, надявам се, милиони. Какво би станало, ако се обединим, се питам. Днес, технически, това е по-лесно от всякога. Какво чакаме, за да бъдем чути? Следващата сърцераздирателна снимка? И не дай, Боже, на нея да е някой, който носим в душата си.