Тогава: В ония години (б.а.2008-2010), започнах нещо, което така и не довърших. Дори не си спомням как и защо съм тръгнала, (или стигнала), до разните си празни размисли….Спомням си обаче съвсем ясно яростта и гневът, които ме движеха. Помня болката от безчет поражения, вкуса на изгубената надежда, плача от безсилие и срама от децата ми. После дойде бягството. Да, аз съм един от онези, които напуснаха народа си.

Тук: Това “тук“ е далече, далече на север….При северния вятър съм. Говоря си с него постоянно, и все му разправям за у нас, за мен тогава, за вас. Не, не е носталгия. Само тъга.

Сега: Днес и сега реших да се върна към отдавна и наивно започнатото. Мразя недовършени неща – задачи, проекти, хора… Днес най-после почувствах нуждата да се приема такава, каквато съм била тогава, да си простя и се смиря. Да се обикна.
Изрових тогавашните си писания и ги публикувах тук без никаква редакция.
Надявам се да не спра до тук. Дано да продължа да споделям, или пък няма... Въпреки че, тук и сега, преживях много. Болезнени, но цветни, самотни, но не и тъжни, спомените се трупат… Понякога се питам, дали това е орис? Или награда-наказание за бягството ми?
Нямам отговори, все още обичам повече въпросите. Но вие, някой от вас би могъл да дойде при мен, ако не с отговор, то поне с разбиране. За което предварително му благодаря.